"ПРОСТО ДЕЦА" - БЕЛЕЖКА КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ

26 март 2012

Тази Бележка фигурира в изданието на мемоарите на Пати Смит "Просто деца", което излиза, сред като книгата спечелва Американската награда за литература на критиката, и не е включена в публикацията на български език. За всички онези, които вече са тръгнали по стъпките на Пати и Робърт в омагьосаната гора на мечтите им, имаме удоволствието да я споделим с Вас.

"Махалото"

БЕЛЕЖКА КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ

 

На 8 март 1989 г. с Робърт проведохме последния си разговор. Последният в тленната ни форма. Той знаеше, че умира и въпреки това все още таеше капка надежда – самотна, но упорита нишка, прокрадваща се в тембъра на гласа му. Попитах го какво би желал да направя за него и той ми каза да се погрижа за цветята му; искаше да напиша предговор за албума му с фотографии на цветя.

– Цветни са – каза ми, – а аз знам, че ти предпочиташ черно-белите ми снимки, така че може би няма да ги харесаш.

– Ще ми харесат – уверих го – и ще напиша предговора. – Казах му, че ще продължа нашата работа, сътрудничеството ни, докато съм жива.

– Ще разкажеш ли нашата история?

– Искаш ли?

– Трябва. Никой друг, освен теб, не би могъл да я опише.

– Ще го направя – обещах, въпреки, че знаех, че щеше да бъде трудно.

– Обичам те, Пати.

– Обичам те, Робърт.

След това го отведоха в инвалидната му количка за някакви тестове и никога повече не чух гласа му. Само тежкото му дишане, което сякаш изпълваше болничната стая, докато лежеше и умираше.

Написах стихотворение в съболезнователната му книга също както бях направила за Сам Уагстаф. На 22 май двамата с Фред го изпратихме на специалната церемония, която се проведе в музея „Уитни”. Фред беше с костюм от индиговосин габардин и с бургундскочервена вратовръзка. Аз носех великденската си рокля от черно копринено кадифе с бяла дантелена якичка. От двете страни на подиума имаше две големи вази с бели лилии. Снимките на цветя на Робърт бяха окачени по стените. Докато изпълнявах песен в негова памет, в съзнанието си извиках образа му отпреди две десетилетия – как пуши цигара пред същия този музей и ме чака да изляза отвътре и да му разкажа какво съм видяла. Присъстваше цялото му семейство. Баща му, Хари, ме поздрави с топлота и съчувствие. Майка му, Джоан, беше в инвалидна количка с малка кислородна бутилка. На сбогуване коленичих да я целуна и тя с усилие ми прошепна:

– Драсни ми ред. – Реших, че има предвид да й напиша писмо, но Джоан почина три дена по-късно.

Написах предговора за „Цветя” и уважих молбата на Джоан. Написах „Кораловото море” и направих рисунките към нея като спомен за Робърт, но цялата ни история трябваше да почака, докато намеря точните думи, с които да я разкажа. Има много неща, които бих могла да напиша за Робърт, за нас. Но това е историята, която искам да споделя. Онази, която той ме помоли да опиша, а аз спазих обещанието си да го сторя. Бяхме като Хензел и Гретел, загубени в тъмната гора на света. Имаше изкушения и вещици, и демони, каквито дори не си бяхме представяли, че съществуват, както и блясък, за който само отчасти  предполагахме, че го има. Никой не би могъл да говори от името на тези две деца или да разкаже абсолютно достоверно за дните и нощите им заедно. Само аз и Робърт сме способни да го направим. Нашата история, както той я наричаше. И след като си отиде, остави на мен задачата да я споделя с вас.

 

 

22 май 2010 г.

 

 

 

 

Коментари

  • Тази новина все още няма коментари. Напиши първия!

Напиши коментар





© 2007–2009 „Махалото” ООД. Всички права запазени.